Ангелът седеше на парапета на небесния дворец, отправил поглед надолу и свиреше някаква божествена песен на златната си арфа. Вятърът разнасяше медните звуци и развяваше кадифеночерната коса на изкусния музикант. Няколко кичура от нея закриваха небесносините му очи, сякаш живи в желанието си да почувстват слънцето... Гледаше как пурпурните отблясъци на залеза се гонеха с вятъра и не мислеше за нищо... или поне се опитваше.
                       Погледът му се рееше из небесните висини, а устните му от време на време се разливаха в тъжна усмивка. Толкова много много красота наоколо, толкова много щастие, толкова много любов... Но точно сега той искаше почивка, почивка от нещастните хора, на които всекидневно даряваше радост, почивка от безбройните добрини, които имаше за вършене, почивка от всичко и всички. „Все пак и ние душа носим...” – помисли си той и уморено раздвижи крилете си.
                       Внезапно до ушите му достигна плач. Естествено първото място, на което се сети да провери, беше долу. Никой не плачеше, когато беше в рая. Там просто нямаше за какво. Остави златната арфа на перваза до себе си, разтвори криле и се спусна към земята.
                       Дълго обикаля преди да рзбере от къде идва плача. Отначало си помисли, че е от бедняшките квартали в края на града, но после осъзна, че е сбъркал. Плачът идваше от голяма богаташка къща в близост до големия градски парк, изпъстрен с цветя, който бе любимо място за разходки на местните аристократ.
                   Тихомълком се промъкна и влезе в широкия хол, като по пътя едва не събори с лявото си крило една ценна старинна ваза. Вниманието му бе привлечено от скъпата кожена гарнитура, картините (оригинали на да Винчи и Микеланджело, ако не го лъжеха очите), автентични персийски килими по пода. Но после забеляза тъмна сянка в ъгъла на стаята, сгушена в уютно червено канапе, долепено до стената.
- Защо плачеш, нещастно момиче?
- Прав си, нещастна съм. Мислех си ,че съм щастлива, но съм сгрешила.
- Какво те измъчва? Няма да мога да да ти дам нещо, което вече нямаш, но мога опитам да ти помогна, доколкото мога. Все пак ние ангелите можем всичко. Неслучайно ние сме горе, а вие – хората – сте долу, в този безпощаден, мрачен земен свят. – усмихна се ангелът, но зад усмивката му прозираше тъга.
                         Младата жена седна, избърса сълзите си и започна своята история. Тя сякаш се пренесе другаде, в друг свят, далеч от това време.
- Всичко започна преди няколко години. Няколко ли?! А, може би... преди доста повече време, да кажем, че всичко започна мног много отдавна. Винаги съм имала всичко, което поискам. Живея в просторен красив дом, имам всички удобства, за които хората мечтаят – винаги топла и вкусна храна, модерни дрехи, пари в изобилие, прислуга, всякакви луксове. Имам и приятели или по-скоро познати, достатъчно много, за да населят малък град. Чудиш се нима наистина са истински? Едва ли. Те просто идват тук, когато имат нужда от нещо, вземат го и си отиват, а вътре в мен остават само огорчение и болка. Знаеш ли, някога имах родители – единствените хора, които ме обичаха и аз истински обичах. Но един ден те нелепо си отидоха от този свят и аз останах сама. Сама сред богатстно, разкош и власт, но сякаш вече нямах нищо. Нищичко. Не ме радваха нито топлината на слънчевите лъчи, нито вятъра. Гледах залеза, но той вече не бе лазурен, осеян с безброй облачета, галени от вятъра, а сив и мрачен като умиращия ми свят. Вече не обичах, не усещах, не се радвах, не можех да плача. Душата ми умря. Какво стана с мен? Кажи ми, ангеле. Нали ти си горе и виждаш всичко. Какво се случи с душата ми, с чувствата ми?
                          Ангелът не продума. Той гледаше в захлас красивото момиче, следеше с трепет всяка нейна дума, всяко движение, всеки жест. Никога до сега той не бе изпитвал такова странно чувстрво към човек. Не, не бе съжаление, както обикновено. Беше нещо различно, което го накара да се усмихне Той бавно се изправи, извади от бялата си мантия малката златна арфа, която незнайно как бе попаднала там, и започна да свири. Вълшебните звуци се понесоха бавно и сякаш изпълниха с магия пространството на обширната стая. Момичето в миг засия, очите й се изпълниха с възторг, а музиката заглуши рояка от въпроси, връхлетели ума й. Трявогата започна да се превръща в щастие, нещо, отдавна непознато за нея. Нима е възможно звуците на тази божествена музика да достигнат до една отдавна заключена душа?
                          Беше малко след залез слънце. Последните слънчеви лъчи се прокрадваха тихомълком през големия прозорец, сякаш за да се насладят и те на магията на музиката.
Дълги часове ангелът и момичето прекараха така. Вгледани един в друг, сякаш без да мислят, сърцата им се сливаха сред лавината от звуци. Ангелът не спираше да свири. Той знаеше, че това ще отключи душата на нещастното момиче за красивото, ще я накара да съзре свелината в най-тудния миг. Той взе частица от болката й и я претвори в звуци, които галеха слуха и родиха любовта.
Внезапно ангелът се сепна. Сякаш някой го събуди от красивия сън.
                               „Аз съм ангел, божи пратеник. Не бива! Не!” – помисли си той – „Моето призвание е да помагам на хората, да ги спрасявам от глад, от студ, от болести, но не и да се влюбвам в тях. Ангелите нямат право да се привързват. Те не бива да обичат!”
                               Той имаше слабост към човешките същества. Вярваше в тях. Вярваше, че са достатъчно силни, за да се променят, но достатъчно крехки и чупливи, за да имат винаги нужда от помощта му.
Ами сега? Какво щеше да стане с него, ако последва чувството, което току-що прониза нежното му сърце? Какво щеше да стане с всички онези, които се нуждаеха от неговата помощ, ако техният спасител тръгне след една любов? Не просто любов – човешка любов.
                                А само как му се искаше да се приближи до нея, да я прегърне, да потъне завинаги в бистрите и сини очи, но това не биваше да се случва. Само хората обичат. Ангелите са орисани да им служат.
                               Ангелът погледна момичето, което седеше като вледенно пред него и се усмихна с тъга. Слънцето тържествено обявяваше появата си с взрив от пурпурни златисти отблясъци. Неусетно как бе дпшъл изгревът. Изгряваща сияйна топлина и искри от светлина обляха лицата им. По лицето на ангела потече сълза.
                                  Той погали момичето по главата, разпери крила и без да каже и дума се устреми към небето. Летя дълго време, замечтан и отнесен, мислейки за станалото. Днес бе извършил най-голямата добрина, въпреки че бе пренебрегнал себе си. Бе съживил една мъртва душа...

                                                                                                                                     В.Василева